fragile

Пак сънувах морския прибой. Мина много време откакто последно бяхме заедно в мечтите ми. Но въпреки това не надушвам избавление. Не е близо. Плача. Минава малко време, студената болка ме обгръща на талази, смътно си спомням за една мъдрост - характера на живота, изменящ се и непостоянен като вълната, която се разбиваше в сънищата ми снощи и не ми остави мира. Мразя най-близките си приятели, защото нямам такива. Мразя и времето, което не ме разбира и не вали когато имам нужда. Поредният егоцентричен симпатяга - уморена съм да гоня мисълта на някой, изпитващ нужда да бъде опознат. Човек или обстоятелство, фактор или тежка купчина мокра пръст - загубих се. За какво говорехме? А, да, разбира се не мога да виня хората, че обичат да говорят за себе си. НЕ БИВА! Какво искаш, Стел? Светът е разнообразен. При всичкото шибано разнообразие не можеш да бъдеш себе си, не можеш да пуснеш корени и да цъфтиш както другите. Защото това не е твоята почва, това не е твоят въздух. Прости си го. Позволи си да бъдеш предназначена за друга атмосфера, хидросфера и плътност. И един ден ще бъдете отново заедно. Само продължавай да търсиш красотата, както досега. Във всеки следващ дъх на несигурност и в този живот на корабокрушенец, какъвто си. Сливай се с ефимерността на пясъчните си творения и се уповавай в преходността на изгревите и залезите, които те топлят. Защото това означава да си човек. И да кървиш.