naked

Пак ли ще ми зададеш въпроса „Какво трябва да направи един човек, за да се почувстваш разбрана?” Не разбираш ли, че той само показва още веднъж, че е трудно да бъда разбрана. Не искам да бъда от онези хора, които умират неразбрани.
Нямам с кого да споделя това, защото дори и хората, които знаят повечето от нещата, през които съм минала, нямат желание да контактуват с мен, нямат желание да погледнат през моите очи и да разберат какво се случва. Защото всеки живее в собствен свят. В свят, в който няма място за съчувствие и съпричастност. Може да ти звучи странно, но когато си представям, че говоря с мои бивши съученици за нещата, които ме вълнуват и в които вярвам, често се виждам да обяснявам подробно значението на думи като „съчувствие” и това как те карат да се чувстваш. Защото днес хората не се замислят за такива неща и понякога те са по-далечни за съзнанието им и от представата за лунния пейзаж, каквато е била преди петстотин години. За тях външността е всичко, склонни са да убиват всичко, което не разбират, движат се на групи, така поемат по-малко вина. Поглъщат все повече страх с всяко следващо действие на омраза един към друг. Те са нас, в това се превърнахме, страх ни е да зачитаме индивидуалността. Сядаш и си задаваш въпроса, как мога да намеря приятели в такова общество ? И отговорът те убива. Смачква с тежестта си. В помощ идват твоите думи „ Никога няма да намериш човек, който да е като теб.” Дори да е така, защо трябва да ми го казваш? Защо трябва да го знам, когато това може да ми даде едничката надежда да живея. Защо да не живея с мисълта, че това е възможно, ако това ще ме направи с една идея по-склонна да живея в такъв свят...
Смъртта винаги е тиха и спокойна. Никога стихийна. Защото ако има жар, това би означавало, че времето и още не е дошло. Затова и хората повтаряме грешките си. Трудно е да се погасят чувства от първия път.
С всеки ден се проумявам все повече. Разбирам защо ненавиждам умореността на майка ми. Защо не мога да понасям безотговорността на баща ми. И разхвърляността и на двамата. Защо съм събрала толкова гняв към тях, че не мога да ги обичам. Никога не съм ги обичала. Никой не го е било грижа за мен. Били са прекалено заети за това. Но децата не са толкова елементарни, колкото ни се иска да мислим. Дълги години се опитвах да се убедя, че има хора, които ги е грижа за мен. Безуспешно. Рано или късно истината винаги възтържествуваше. След това се намираше нещо, което да успокои болката ми за известно време. Добре прекарано време, малък жест или просто няколко разменени думи по телефона. И отново бях готова да повярвам, че все пак е възможно. Че хората не са толкова егоистични същества. И мога да построя наново мечтания живот. Но всеки път всичко се срутваше с все по-голяма сила. Хората са склонни да обвиняват държавата, правителството, обществото, младежта, защото така е по-лесно. Защото всички сме подсъдими, но всеки е невинен до доказване на противното. Кой казва, че сме по-велики от мишките? И ние сме хамстери, само че тичаме в по-големи въртележки. В повечето случаи знаем кое е добре за нас, но не искаме да поемем по правилната посока. Важното е да не съжаляваме, нали така? О, не аз определено не искам да ми бъдат отнемани всички гадости и трапове в живота. Нямаш представа колко усилия ми отне да намаля с времето горчивината в сълзите и да скъся минутите на отчаяние. Но те знаят. По тях съм оставила много ДНК. Точно толкова, че да стигне за версията и на жертва, и на убиец. Но знай, че близките ти винаги биха избрали първо втората. И това е в реда на нещата.. може би.
В края на деня животът ми е един от най-хубавите. Тук, на тази планета. Защото имам всичките си крайници, имам зрение, имам слух, обоняние, всичко необходимо ми, за да се наслаждавам на утрешния ден. Имам възможността да танцувам, да скачам и да рисувам. Да ходя боса. Да пиша. Да чета. Да споделям. Да се смея. Да плача. Да изпитвам удоволствие. Да слушам музика и да крещя. Че съм жива. Да трупам знания. Да обичам природата. И животните. И флората. Да усещам топлина и студ. Да дишам. Да функционирам правилно. Да изглеждам добре. Да имам къде да спя и да живея. Да мечтая. Да колекционирам спомени. Да творя. Да помагам. Да разсъждавам.
И дори и никой да не ме подкрепи днес, тази седмица, този месец, аз знам, че вървя по моя път, който вероятно е много объркан, като самата мен, но е също толкова красив и благодатен, колкото и на всички останали, и заслужава уважение. Ще послушам Линкълн („Don't worry when you are not recognized, but strive to be worthy of recognition.”) и ще взема своята доза подкрепа от неговите слова. Доза яркост, която липсва в моята панорамна картина. Нека ти разкажа за гледката през прозореца ми. Строим сгради, форми на тунели, огради и препятствия, създаваме дизайни на помещения, виртуални пространства, аксесоари, правим дрехи и изкуствена среда на живот за животните, крием се зад вещи, покриваме се с украшения. Облякохме всичко в опаковки, в изкривена фасада, удобна за пренос, маркетинг, търговия ..с мечти. Натрапени мечти. Защото от истинските отдавна никой не се интересува. Те не предлагат икономическо развитие. Не могат да поддържат апетита на най-горните етажи. Защото цялата човешка история може да се опише с една дума, която би обрисувала нещата достатъчно ясно, без да се намесват детайли – „ОЩЕ”. И още, и още. Повечето хора са с разстроено съзнание, а малцина остават с всичкия си, но накрая винаги става така, че тези с най-бистър ум влизат в лудницата. В крайна сметка не е важно кой дърпа конците, а че вие сами ги пришихте към малките си телца. Сега слънцето пече по-силно от всякога, в отчаян стремеж да разтопи всяка обвивка и изкуствена преграда. Но единственото, което успява да стопи, са полярните шапки. Може би когато превърне цялата планета в едно горящо ядро, ще си спомним, че и ние имаме такова някъде под купищата амбалаж. Вече няма правилна посока напред. Няма накъде да вървим, освен да се върнем назад, назад, много назад.