Reflections

И ето го тук.
Просто съчинител, останал насаме със своя смут,
хаос личен, причинител на психически банкрут.
Поразмислил, първоначално спънат, нерешителност,
какво друго остава, с похвата втъкнат, пак стъпва бос,
безличен изказ или трето лице, неуместна енциклопедичност,
жанрът друг е, нейсе. В душата му притиска се тишината мелодично.
Пак сбити семейни проблеми, проблемност - семейство най-силно и дейно.
Смазва те крайно, красиво, смрази го, докато не е станало битието превзето.
Бездна се шири в морето и без да е широко небето -
ей така копнеем без плам и живеем, сякаш нам е всичкото нето отнето.
И после стъпваме по мечтите-отломки, сънуваме бесните хроники,
гръмко и ясно, додето с длето не остане в сърцето празнотата от едничкото решение взето.
А той крачи, творец с неясни цели, писец в джоба, виновник за цинични повели,
чул някъде, че е от гилдията, движени от патосни турбини, на скръб дилърите.
Казват за тях, че са сходни, че в хода си печатат народните рани прободни.
Че сливат духа си с духа на времето и печата на бремето поетът възван носи,
без грам почест и сам с той си възвеличал на матроса волния и безстрашен образ.
Колоси и титани забравени, за бизнес иконостаси и зрелищни култове заменяеми.
Охранени и загладени, люде с раздути стомаси, видно те борят се за физическо оцеляване.
Пък за бюрокрацията - на администрацията не и остава място
до всички проблеми нерешени, на полицата вдясно,
а корупцията изпълнява си добре функцията и радее за всичките ни власти.
Пасти зейнали, за пари страсти, пак гаснат надеждите на долните касти.
Пакт ни пресметлив, ни ефикасен, правителства
с привидно старание и ялови новости препасани.
Газени, премазани, през мрак мразени и от смрад неопазени
права и свободи, без враг ясен във върволиците празни.
Басни без смисъл разказани, урок, извод през пръсти,
просто първичното напред пращат скотските сладости пъстри.
Нектари гъсти се стичат по душата и съзнание пусто,
щом ласкателства се вричат и правят достояние всяко едно лустро.

Сега,
в тъга
зад прозореца гледа,
човешка следа бледа,
докъдето се мъглата простира,
в него все куражът се свива.
Усмивка учтива
и моментност в трапчинка красива,
самичък пред себе си се разкрива,
обичан от обичта си дублирана
и ромолейки с нежността си резонира.
Въпросите в него побира
и отвън прелестта на света си попива
в душата смълчана, която пак скита
и пита за себе си, за парчето от своята пита.
Пита, той пита сега,
носи се питането от уста на уста,
как в един свят, където
обичта е дефицит и дори вето,

да опази себе си, да опази сърцето,
сърце, сипкаво и пак крепко,
което за едното раздаване трепка.

Кажете днес на поета, крачещ, търсещ поука иззета
по сивите линии на наш'та вендета,
как да се впише в една концепция светла,
че са важните тези, в обществото, кръгове и маси,
чиито професии на изкуството и престъпността основават се,
понеже само и единствено те с дейността си
оспорват и истинност за днешните нрави разгласят
и така изключително за поврат допринасят.
Как огледало да бъде,
с надежда зора да разбуди,
жарта да разпали и небе да разбули,

за онези, които градят въздушните кули,
кули със стражи и солидни боеприпаси,
откриващи огън с безочливи присмеси.
Щом всички сме свикнали вече,
да живеем в основни противоречия
и прямото комуникиране със себе си пречи,
кога някой насам ще погледне,
макар това огледало да не е последният
единствен останал боец и пророк,
кога някой ще види в себе си бог
и ще поиска да помисли за другия,
та да издигне и него до своята фигура..

 

Днес, когато Шекспир е история, светът не е нищо повече от реалити програма
и всеки в своята бутафория, и продуцент, и съавтор е на своята драма.
И няма огледало, което да страда - зад тънкия метален слой материя няма.
В стъклен свят, където никой никого не огрява,
вижда се само тъмата, дето навеки се в тях отразява.