A fuckin' letter

Извини ме, че толкова се забавих с това писмо. Нямам обяснение какво ме възпира и отблъсква от това действие. Може би самия процес на разкриване пред някого, който не е сигурно, че ще разбере. Вероятността да разбере е нищожна.

Имам прекалено много мисли в главата си. Ужасно много. Никога не съм можела да ги предам добре. От малка не говоря много. Никога не съм споделяла с хората. От няколко години (може би последните две) се научих да се доверявам на някого. Да прекарвам време с човек, който да допусна до себе си. Но често това, което можеш, е да се научиш да говориш повече, но не и да разкриваш повече.

Чувствам се като развален телевизор, който не предава правилно.. Звуците му са изкривени, картината - също.

Сякаш имам хиляди мисли в минута. И не мога да уловя нито една.

Сякаш никой друг не се чувства така.

Случвало ли ти се е някоя песен да докосне така душата ти, че да те накара да осъзнаеш колко тежи съзнанието ти, сякаш „кутията с мислите” се впива в тялото ти, чак усещаш физическа болка, гадене.

Тръгнеш ли да пишеш, всичко изчезва, изтрива се, скриват се като зайци по дупките.

Като бях малка, прочетох някъде, че сълзите ни удължават живота. Бях малка и въпреки това още тогава стигнах до заключението, че ще живея до дълбоки старини. Спомням си го ясно.

От всичката болка, всичко вътре е толкова разбъркано, омешано. Не е дори хаос. Хаосът няма нищо общо с хората. Те нямат заслуги за хаоса. Техните творения не притежават достойнствата на нещо повече от сместа, течаща в отходните канали. Имам предвид, отделни неща – да, те си заслужават, концентрирано търпение, изолиран стремеж, извлечено мъжество. Но кашите, които оставят един у друг – те не струват.

Не знам какво да правя с живота си, нямам се.

Чувствам се толкова различна. И някак винаги не хубаво различна. А сякаш не е достатъчно това, което съм. Никога не е достатъчно, защото те търсят друго. И някак си знам, че това никога не се променя. Мислех си същото преди 6 години, мисля го и сега. Самотата не изчезва просто ей така. Дупките не се запълват просто така един ден.

Минала съм толкова психоаналитици и дори психиатри, колкото сигурно повечето хора не са виждали по телевизията.

Не ми трябва дипломиран по Психология. Искам възрастна душа.

Къде е мъдростта в сегашните години? Къде е катарзисът? Има ли нещо изобщо, заради което да си заслужава да се остане? Това може би все по-често следва да е нашето виртуално пространство. Там винаги можеш да превърнеш липсите си в обилие.

Не можеш да ми помогнеш. Никой не може да ми помогне, Аз съм обречена. Обречена да изпитвам болка от глупостта на хората. От алогичността им, от всичко, в което няма здрава мисъл. От посредствеността и повърхностността. От низките страсти, от тесния кръгозор. От бедната фантазия, от еднопластието.

Сякаш съм в подводница, от която наблюдавам космоса. Но постоянно бивам заривана с още и още от преработените ми мисли от срещите с другите обитатели на гьола. И всеки път щом се размина с друга нечия подводница, отгоре ми падат купища смет - ненужни никому разсъждения и оценки, и мнения, и нападки, които ме затискат към дъното. А моят космонавт ме чака може би там горе и отвъд. Или евентуално и той си пробива път за висините. Но едно е сигурно, космосът има нужда от нас. Така и ние имаме нужда от него.

Искам да горя, да (се) възпламенявам, да затоплям, да паля. А те се плашат от мен.

Не искам да говоря за живота си. Какво може да ти каже един живот. Събитията минават, ситуациите отминават, периодите си заминават. Но ти си един. Аз съм си същата. Това, което е  важно, е в мен.

Чакам моят прилив да дойде да ми донесе нещо добро. Нещо неизмамно. Дотогава ще пълзя по пясъка с малкото ми останали сили и ще се надявам да видя дъга.

Опитвам се да напиша писмо, което да ти казва всичко и нищо. За първи път пиша по този начин и просто вадя от потока, а не се опитвам да го навържа смислово, да има последователност. Нахвърлям си улова на студения цимент. Това е всичко, което имам. Като любяща майка, пристигнала с храна в гнездото, знам, че не е много, но се надявам да задоволи.

Кръвта ми..

Искам красота. Зрителна, слухова, обонятелна... Душевна.

Това е кошмар. Чувството е, сякаш съм попаднала в грешен времеви процеп и нито мога да продължа, нито да се върна. Хем съм родена да се отличавам от другите, хем задачата ми в този живот е да се науча да се вписвам в групите с хората.

Човекът, който би бил мехлем за душата.. Обикновено за хората стига едно единствено нещо или понякога повече, но не твърде много – някои търсят този, който изпитва спокойствието на света по абсолютно идентичен начин с тях, други търсят онзи, който диша за страстта от танцуването точно като тях, трети – такъв, който е запазил детството в очите си и вижда обратно тяхното също такова. Нещата, които ни сближават са много, но винаги има едно определено, което ни прогаря и задържа цялата композиция - дори когато всичко останало е престанало да работи. Капсата, която издържа, на фона на всички скъсани копчета. Възелът, който се сплита с есенцията ни. Човекът за мен... не знам дали изобщо съществува. Защото моята душа е пръсната. Мехлемът за нея би бил някой, който побира цялата вселена в себе си.

Аз мога да бъда всичко. Само ми кажи какво искаш да бъда. Не го правя заради теб. Аз просто обичам всичко. И обичам да бъда всичко. „Аз съм това, аз съм.” И това съм, също. И съм всяка една тревичка и съм почвата ведно. Аз съм и убиец, и предател, и спасител, и любим. Дори най-отвратителната страна на този свят съдържа красота. Де да имаше някой, който също да ми помага да я виждам.

Казват, че всичко е житейски уроци. Всеки, който срещаш, всеки, който обичаш. Всички те са част от учебното преживяване. Трябва да сме благодарни за тези уроци, нали така? Тогава защо ми е трудно да благодаря? Защо след поредния урок се чувствам по-празна, а не по-богата. Защо не мога да си отговоря на това, какво е предимството да си по-буден от другите? Та, и единственият буден.. сред другите.

Страх ме е. Че може да ме погуби един ден. Става все по-болезнено, усещам жарка болка по тялото си, сякаш остриета се забиват в него. Звучи като прост похват в сълзлива поема, ама не е. Съвсем реална е болката. И физическа.

Знаеш ли Холдън Колфийлд? Момчето, което спасява дечица в ръжта? Уилям Фокнър казва нещо поразяващо за героя на Селинджър: „Той опита да се присъедини към човешката раса и се провали, защото нямаше никаква човешка раса, в която да постъпи.” (“He tried to join the human race and failed because there was no human race for him to enter.”) Изречение, което се отнася твърде добре и за самия Селинджър, вероятно. За мен, със сигурност.

Мен най-добре ме характеризира някаква средна версия между Холдън Колфийлд и Чарли Декър. Ако си чел книгите, би трябвало да знаеш защо за мен няма надежда.

Пълни със суета, жлъчност, арогантност, егоцентричност. Не им се сърдя. Давала съм, ще давам още много.