Имало едно време човек. Радвал се на чаршафите сутрин, на нагретите ламарини по обед и на досадните гларуси надвечер. Минало време и всичко се променило, защото нещата от край време се променят. Потънал той в тъга. Необяснима, тежка, тягостна мъка за минали времена. Загубил вяра, човекът започнал бавно да убива всичко, което е обичал. Всяка бегла връзка със спомените го връщала в груба реалност - негова млада и растяща творба. Един ден човекът излязъл и видял сам себе си седнал в клоните на едно дърво и загледан в небето. Приближил се плахо и му хрумнало да пита: Какво правиш тук? Неговото копие седяло неподвижно, сякаш небето можело всеки момент да му избяга, ако дори за секунда го изпусне от поглед. "Каквото ти се иска." Гласът му бил мек и умолителен. Човекът се приближил, опитвайки се да открие нещо отличително в небето, а подобният му в това време скочил от дървото и се скрил в далечината с думите "Не ме познаваш още." От този ден човекът ставал все по-объркан относно своята съдба, всъщност даже започнал да става прекалено добър в това. Не зная какво се е случило с него и какъв е краят на историята. Едва ли някой може да каже какво точно може да му се случи, нали е човек. Но ако трябваше да се нарисува, то той би приел приблизително образа на малка отварачка от кенче в машина за претопяване.
Стига толкова предания. Разходих се под облаците. Усетих нечия усмивка по улицата. Един захабен матрак ме гледа дълго. Знаеш ли, че тротоарите подслушват нощем, защото знаят, че тогава говорим за това, което истински ни вълнува. Мислих си за това, колко скрити запаси от сили и способности отключва инстинктът ни за самосъхранение и как в критични ситуации можем да извършим неща, които не сме и подозирали. И това всичко благодарение на един едничък устрем, порив за живот. Не мога да не се зачудя какво ли щеше да е, ако желаехме толкова силно и останалите неща в живота си. Ако копнеехме да осъществим всяка една мечта така, както жадуваме да се събуждаме пак и пак ден след ден, ако приятелите, близките и любимите ни бяха също толкова скъпи и ценни.
Искам! Бога ми, колко искам!
Няма коментари:
Публикуване на коментар