Пъзел. От онези, 20-годишните. Толкова дърт, че не можеш да различиш надписа "Made in". Винаги ми е било чудно защо ги пишат тия неща на кутията. Всяко парченце е история. Има си всичко - сюжет, герои, хронотоп. Само не и "Made in". Пък се фука. Че блестяло. А то само, без цялото - накъде? Глупаче, искам те, но ти си само частица. Пък аз съм още далеч от своето място. Без теб няма да съм същата, но и с теб пак не съм. След всяко парче нещо се обръща. Нещо се променя незабелязано. Сивото е станало бяло, а руменото - виолетово. На път за следващия къс съм още по-объркана от преди. Следите са уклончиви, нерядко напълно измамни. Потъвайки в сюжетната линия, изследвам сенките в процепи, дупки и пукнатини. Всеки милиметър и всеки контур. И не знам кога следва контраст и кога работя за гама. Обаче обратното на синьо не е червено. Обратното на гняв не е спокойствие. И обратното на война не е мир. Макар да изглежда непробудно блуждаещ, пътникът винаги поема отмерени крачки, които звучат разхвърляни в пространството и представата за просвещение. Но само времето със своята безкомпромисност позволява да свържем съставните елементи и да добием повече или по-малко ясна представа за очертанията на нашия живот.
Често остават самотни парчета встрани, на които не можем да намерим място. Не можем да класифицираме и подредим по важност. Те просто идват в разбъркан ред и ти се гмуркаш преди да си се научил да плуваш. На 15 имаш лък, но не и цигулка. На 18 вече си катастрофирал поне дваж с мотора, но за нито един рожден ден близките ти не са ти подарявали каска. Всичко е наред. Нещата всъщност се случват доста плавно, само трябва да можеш да потапяш четката си последователно в нектар и после в помия, редувайки безкрай, след това старателно да разнесеш получената субстанция и да привикнеш към чувството. Нали?
Представи си, че към теб дохождат арогантност и цинизъм. Да, може и да не им е това мястото, но времето им е сега. Защото имат нужда от месеци и години, прекарани в съзнанието ти, за да се олющят до страх и несигурност. Трябва им време. То е господар. Всяко "по-късно" е вече неуловимо утре, което никога не идва. Или пък довява разобличението на днешните любови, а друг път вируса "what if", който кара всяка секунда да изглежда безнадеждно пропиляна.
Подаръкът, глупаче, съм ти аз, погледнато през наивността на детската площадка. Висяща с главата надолу през обръчите на зелената катерушка, се люлея едва закрепена и се надявам, че мога да си вярвам. Ще те скрия под капака и няма да те поглеждам никога повече. Ще чакам да дойде и твоя ред, когато ще мога да те поставя на твоето място в моето място. Парчетата са за събиране, а емоциите - за напомняне.
Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар