Толерантност. Имам много малко от това. Прекалено малко от това социално гориво. Търпимост, която не ми понася. Нямам я. Търпимост към всичко, с което се опитват тези и онези да впечатлят, да трогнат, да бъдат запомнени. А те се стараят много. Да останат в нечий човешки ум, да се затъкнат, със следа като остатъчен маркер; я белег от рана, я кожен дефект, може би някой и друг недоразвил се тумор. Майната ти.
Очаквах, че тази среща ще свърши много по-бързо. Всъщност не, нямах определени очаквания. Но със сигурност исках да те разкарам бързо. Нямах намерение да влагам много от себе си. А и исках тази вечер най-сетне да си легна по-навреме. Бях сигурна, че няма да имаме кой знае какво да си кажем. Ти щеше да се опиташ да ми разкажеш за това през какво си минал, щеше да ми покажеш как всичко е било доста глупаво, аз щях да седя до теб спокойно, както обикновено, изслушвайки всяка твоя дума. Но нямаше да ме жегва, нямаше дори да усещам стъпките и. Ти си нещо заровено, нещо, което не е за мен.
И ето ме, внезапно, в тоалетната на най-любимото ми заведение в най-любимия ми роден град, пред слабо осветената мивка, в която тече вода. Треперя. Досущ както у вас по-късно. Намирам се в затъмненото обществено помещение със сърце, ничие и с нищо за губене, което иска да се изтръгне самò от трупа ми. Някой беше забил нещо в това тяло, беше му инжектирал някаква субстанция, която караше меката тъкан в мен да спринтира.
Чакай, какво стана?! Как.. ? Нямах отговор. Дори нямах и въпрос. Бях вдигната от нивото на земната повърхност и очаквах всеки момент нещо някъде да ме изтърве, да ме пусне, за да мога да намеря посоката си, пътеката, която да ми даде новите въпроси. Но там, горе, всичко беше все още прекалено не-земно.
Трябваше да се събера; не мислите, те дори не бяха потекли; трябваше да събера себе си, защото се бях пръснала по пода на тоалетната; нищо нямаше цялост, нямаше идея, която да стои зад съществуването му.
Казваш, приятно ти е, не искаш да свършва. Казваш, няма много такива като мен, с които да говориш така; после, че не искаш да си ходя; че обичаш да си мълчим; че е невероятно това как можем да слушаме и да чуваме едно и също; че всички светлини в тоя шибан град светят за мен точно тази вечер. Хаха, признавам, последното беше доста сполучлив опит за сваляне на светещи далечни обекти в една тъмна и студена нощ като тази. Я пак, какво казваш? Заслужавала съм това, което тогава ти си давал на нея? Тя не заслужавала? А пък незаслужено било отношението, което получих от теб? Това пък какво беше - знаел си, че можеш да ми имаш доверие дори още преди да ме видиш? Не разбирам. Та ти едва поназнайваш нещо за мен. Тогава беше сляп като подземна твар в ноктите на летящ хищник. Как е възможно да разбереш нещо повече през времето, в което сме си писали сборно пет изречения..
Едното води до другото, да. Така се казва. Но реално инициативата води до теб, ти предложи да се разхождаме, после място с гледка, после филм у вас.. Тогава, кажи ми как, по дяволите, накрая аз съм тази, която чака нещо да се случи? По кое точно, може да се предположи, че чакам нещо? По позицията на тялото ми, по погледа ми, по гласа ми? Извинявай, нахвърлих ли ти се, какво? Я, седнала съм ти на леглото! Я, пък ти седиш до мен.. И ето го и джокерът на вечерта, шутът с необикновено и недооценено чувство за хумор: "На мен ли така ми се струва или чакаш нещо да се случи?". О, смили се над мен! Не аз непрекъснато правех препратки към това колко ми е приятно с теб, не аз цяла нощ разголвах себе си и говорих сантиментални дивотии. И не ти беше неутралния. It was the other way around! Опитвам се да напипам пулса. "Какво трябва да чакам? Има ли какво да се случва?" Трябва да ти призная, още преди две години и половина, когато ти слушах глупостите за последен път, умееше да ме нарежеш на парчета дори без да си мръднал, с няколко думи, право в мен. "Няма смисъл." Какво, по дяволите, означава това?! "Както и да е." ... Бърза, отработена смяна на темата. С ловко движение избърсваш кръвта от остриетата, а аз стоя в почти неразрушима композиция. Нали знаеш, онзи тип ликвидиране, в което главата е отсечена толкова рязко, че дори не може да се търкулне. Точно така и при мен всичко си седеше на мястото, докато не се наложи да мръдна. И тогава идва треперенето...
Но щом накрая няма никакъв смисъл за теб, какъв беше смисълът тогава във всичко, което дойде от теб? Какво беше това? Част от забавлението, което предлагаше тази нощ заедно с неизмеримите си опции? Част от играта ти, която ти наричаш любов? Game over, yeah, who's winning? С коя част от теб точно се запознах на третия ден от новата година?
Не знам какво те доведе така ефектно в съзнанието ми. Но кълна се, няма нищо общо със сакатите ти опити да накараш момиче да те чувства. Беше друго. Нещо, което прогаря небето в съботна вечер с оглушителен ек и вдълбава дебелото си тяло с всичките си разклонения и извивки в тъмата на космическата материя. Чух много неща онази вечер, чух неща, които не бях чувала другаде, не дори във филми или в текстовете на песните, които пея, не. Никъде другаде освен в собствената си глава не ги бях чувала. За първи път може би осъзнах какво си имал предвид със "защото сме прекалено еднакви". Макар че и досега смятам, че е абсурдно безумно обяснение за това, защо не би могло да се получи между двама души. Още по-малко за нас. Аз ли? Какво исках? Исках единствено да те прегърна, да усетя душата ти в ръцете си.
Може и да ти кажа някои от тези неща един ден, може и никога да не ги чуеш. Може и да няма смисъл. Също като това, което си помислих, когато те видях да седиш на пясъка в онази сутрин, първата от годината.
***
Към Фортуна:
И кажи ми, как животът ми се озова пак в такава ситуация, в която говорещите хора с техните змийски думи крадат от съня ми, не ми дават спокойствие, продават почвата под краката ми за без пари. Как толкова лесно отново пропадам, без ясна представа кое точно ми причини това. Как, като не съм спирала да се мъча, нито за миг, а продължих да лазя в очакване да видя терен, по който е безопасно да вървиш изправен. Не ми даваш нищо, не оставяш дори малки поощрителни награди, нямаш никакво намерение да ме улесниш. Начинът, по който завърташ всичко; това, което правиш, когато будиш света сутрин - не знам нищо за това. Но съм удивена. И вбесена. Как искам да мразя, ах, колко много искам да мразя..
Приписвам всичко на хлъзгавите "ами ако"-та, с които човешкия ум обича да се заиграва. Едно недовършено начало винаги ще те завладее така, че да обърка представите ти. Така, както един химикал без капачка винаги ще омаца всичко в мастило.
Няма коментари:
Публикуване на коментар