Лютиерът

Той: Време е. Нужно е да се сдобриш с мислите си. Имам предвид, угоди си. И без това по-дружелюбни няма да станат. Но те имат нужда от нещо, което да ги вкара в ред. Еми, сам виждаш - търсиш да хвърлиш зар всеки път когато се захванеш да твориш. Нужен е дар на късмета да решиш в кое лице и число да се изразиш: щастливатa случайност рядко е на твоя страна, (не можеш да си позволиш да се разграничаваш и с "те" рискуваш да звучиш твърде надменно; имаш крайно приспособими демони, които не ти дават покой - първо лице те плаши неимоверно). Кой си? Кои са те? Това, което излиза от пръстите ти чие е? Идеите ти пак се хлъзгат по шубера, излизат като топки от тото тираж с размацан щемпел по тях. Бягат от теб. Пързалят се по пръстите ти преди дори да са сграбчени. Нищо не дава изглед за сигурност в хватката. Увличаш се в проблясъка, халюцинираш. Твърде дълго никой не вижда какъв си. Усещането става все по-стегнато и имаш нужда от дъх на деменция. Наместо рационалност, дълбока обреченост: "Знам, разбираш ме перфектно! Само ти успяваш да умножиш така наситеността на емоционалния ми свят!".

Той-другия: Трябва да е приятно да не пилееш по-голямата част от времето си за театрални откъси, изиграни от теб и съставляващи цял куп други хора навместо, с декори - цветното и болно съзнание. Също така - да не се заричаш със завиден заряд оптимизъм "Този път ще бъдe очевидно, ще го направя за тях така, да изглеждам ясен и прозрачен като напитките, които поглъщат нощем по тези барове." И после пак тази предопределеност. Или защо не, още по-добре, направо станеш лесен за гълтане, направи от себе си сангрия. Стани най-добрият им приятел и прибави към своите другари цяло поколение, може дори две. Така никога няма да бъдеш сам, никога самотен. А те ще те проумяват повече от всякога. В крайна сметка какво има да и се разбира на една сангрия - престояла и вкиснала гордост, омесено ухание от чепка слабост, отминала сладост, размита тръпчивост, хапеща ярост. Всеки вниква в остротата и дефекта на една алкохолна напитка. Пък било то и сангрия.

Той-оня: Стига! Остави това, движи напред. Имаш поглед на човек, който някога е знаел добре какво иска. Какво стана? Мина много време, откакто последно видя бряг, а? Обзалагам се, че сега би ти дошла добре нечия лесно постижима добронамерена завист, някой, който с невъздържана готовност да заеме твоето място и да знае точно на какво се наслаждава. Разбира се, ти с удоволствие би направил същото за тях; общо взето не се сещаш за човек, чийто живот да не предлага освежаваща и укрепителна промяна на сюжета на пръв поглед. Ама дори не подозираш колко псуваш и окайваш двойно загубеното време в една паралелна вселена, която позволява реална размяна на животи. Нямаш идея какво би било. От спретнатото кълбо прежда, което би избрал, с тези твои нокти накрая пак получаваш същото количество бъркотия. Благодари на Твореца, или там който, за тези прекрасни и уникални приспособления, които би трябвало да ти осигуряват едно вълнуващо оцеляване и нека продължаваме..

Слънцето, изпълзяло в стъклото на ръчния му часовник, го сети къде се намира. Небето надуваше с ведрината си простора наоколо. На местата, където тя се бе разляла по балконите и первазите на хората, можеше да се види малко свобода, изплувала на повърхността на ежедневието им. Малка птица с бодри предвижвания и ангелски напев свали погледа му под нивото на огрените тераси. Забеляза един клон, заспал така, подпрян на една от червените стени на къщата, загърнал я като зелена пяна и стигна до отворения прозорец на възрастна жена, която вечно води записки, все протоколира нещо. Тогава, полетяла, птичката го отне от белите завеси, за да бъде погълната от лазура и с едва доловима преднина да го изостави да се рее там, където началото на висините среща краят на покривите.

...Пристигнахме! Сега задръж, колкото можеш. Намираме се в твоята индивидуална мъглявина, океан от завладяващ прах, поривисти краски и заря, и същевременно така островен свят. Тези примеси съдържат точно това, което е нужно. Имаш всичко, за да бъдеш влюбен. Ти винаги си бил безумно влюбен в енигмата Живот. Пристъпи по-близо, разгледай. Ужасно е красиво. Погледът ти е по-горд и от този на пернатите, разхождащи спасението върху крилете си високо над градските същества. Всичко е твое. Защото ти го създаде. Оглеждайки се сега, виждаш, че пъзелът ти е довършван на места със стабилен слой багри, запълващи дупките и изменящи понякога и историята от подредената част на мозайката. В тези пространства те са образували гъста кора, като наслоена съединителна тъкан при разкъсване на дермиса. Сякаш ходейки, си повърнал чувствата си и сега там е останало нещо след теб. Нещо запечатано и подписано. С твоя почерк. Пъзелът ти може да е оплетен и слепен, но това е твоята енигма. Имаш цял живот, за да го разгадаеш. А клюновете пеят: "Наред е, всичко е наред. Естествено е да плачем, да страдаме, защото копнеем. Само не загубвай онази най-светла боичка, най-красивата искра по паното, от която са направени всички мечти. Онази слепваща материя за всички частици от твоето небе. Планктонът, усилващ мелодията в бездната на твоето море. Тази едничка надежда, пръсната навсякъде по наш'то битие.." Пиу-пиу.

Той стана, загреба от в миг създадените усмивки, наметна си топлината на шала и излезе през входната врата. Надяваше се да има хубав ден. Тези проблеми са от хубавите за решаване.