Тази вечер е особено потискаща. Искам да композирам музика. Да се лее, да извира от мен. Да топя краката си в нея и да разпръсквам акордите, докато вибрирам в ритъм.
Умът ми постоянно се отплесва и преминава през хиляди истини и хиляди светове.
Човекът е музика.
Като малка плашех духовете и призраците с музика. Вярвах, че всякакви такива същества са изтъкани от някаква невидима материя "страх" и когато зазвучи музика някъде, те веднага се омитат от това измерение, изпаряват се на мига, защото страх не може да вирее там, където звучи мелодия, още повече, ако тя е не само изсвирена, но и изпята. Всеки артист знае, че докато пееш, не си способен да се страхуваш. Гласните ти струни се извиват в нежно трептене и не позволяват на гърлото ти да се свие в буца, която да пропълзи после надолу в корема и да причини гръчове и електрически експлозии на краката ти. Общо взето когато пееш, гърлото ти се тресе от удоволствие (независимо каква е песента) и не знае как да произвежда гадни, засядащи буци.
Любовта е музика.
Та, лежа си аз и си мисля как да подредя тази вихрушка, да я опитомя, колкото пръстите ми да и смогнат и после пак да я предложа все така бясна на листа. Тази вечер, както и една дълга редичка от изнизали се дни, беше нагърбена със стаено напрежение. Докато беше още млада, бе несигурна и тъжна. Заливат ме страхове, предчувствия, паника и много слаба следа от разум. Исках да бъда сама. Първо хванах най-подходящата по усещане книга, пуснах успокояващ фон от плейъра си и опитах да се вглъбя в съответната чужда реалност. Ненужно - покривало. Осъзнах, че не искам да използвам нищо като бягство, трябваше да общувам със себе си, да се лекувам, и се съсредоточих само върху музиката. Прекрасно за кратко. После отново в мислите. Тежки и груби. Безжалостни. Паузирах, спирах, после пак пусках. Докато ритъмът не ме намери. И аз не потеглих заедно с него...
Музиката е човек.
Лежах си с мърдащи и потропващи върху матрака крака. Хората трябва по-често да си изнасят представления сами на себе си. И не бива да забравят да пеят на себе си, да танцуват на себе си, да се въодушевяват на себе си. Да говорят поетично, да съчиняват епоси за себе си, да си ги рецитират. Тогава магията се случва.
Бях се забравила, бях повярвала, че съм се загубила. А ето, че сега в леглото ми има музика и до мен лежи цялата вселена.
Красиво е да си човек.
Помисляйки си го, усетих как повърхността на лицето ми се разтегли в комична усмивка, подобна на тази, която отправям към сладко животинче. Да, сладичко и мило е да си човек. Въпреки всичко. В миг бях способна да гледам на вида ни с истинско, съкровено умиление. И ме осени, че ако не за това, не си струваше да се пише за нищо друго тази вечер. Какво друго освен от тази тръпчива природа човешка може да пламне такова вдъхновение, такива задъхани пръсти.
Развилнял се гол човек. Гола мистерия.
Нищо друго не ми беше нужно - само слушалки и да чувам ново сърцебиене по тъпанчетата си, нов живот, мелодия, слята с моята кръв.
And I know someday I'll be free...
За какво друго си заслужава да пише човек, ако не за моменти като този, които те понасят от налудничавата несигурност в бъдещето към абсолютното настояще, пропито от осъзнатост. Колко само луд е човечкото - от всички безбройни и невъобразими светове и красоти, той да избере да се потопи в страха. Смешен е той, човечецът. Ала и така смайващ.
Човекът е любов.
От какво ли е направен този видиотен, поразяващ с неизчерпаемостта на невежеството си, глупак, че се свързва с тези неизследвани и непознаваеми сили. Да ги обгрижва със себе си, да ги полива с усмивка, да ги движи в танц.
Музиката е живот.
Казват, че това е творческото опиянение. Седя и си мисля, че по-бистър полет не съм имала.
Няма коментари:
Публикуване на коментар